Съдейки по опаковката

По-светло е отколкото очаквах! Уж пишеше, че светлината е мека и че така човек пести от главоболия. Опаковките никога не казват истината. Може волтажът да не съответства, все пак може и правилно да са го написали – „правилно“ според тяхното информационно измерение. Както и да е, тази нова крушка беше добър избор, вече виждам дупката на иглата, също и чертежите на Гекхима станаха някак по-ясни.

Днес е събота, а в събота обикновено имам много работа, стига да не съм на смяна в офиса – всичко, което се случва в офиса, не бива да бъде наричано работа, всеки шеф го знае – то е просто плаващия ферибот на работното време, чиито пасажери по цял ден (със сигурност) нищо не вършат.  И ако не беше подводното течение, фериботът щеше да виси на едно и също тинясало място, вместо да симулира някакво ситуационно развитие. Господин Гауманей всеки ден повтаря как това не било свършено, онова не било свършено.. а ние вкупом се чудим как да обясним, че не можем да си свършим работата като токът спира през 5 минути, ‘щот мизерникът не си е платил сметката и сега от ЧЕЗ ни пърлят ушите от яд….Ама си мълчим – ако кажем нещо / което очевидно е ОЧЕВИДНО, защото и той не може спокойно да си гледа онлайн стрийминга на покер играта / той веднага ще възроптае, че пари за ток няма, защото ние не работим, та да ги изкараме….

И така, когато не съм на работа, гледам да свърша нещо – обикновено пак се залавям с наследството на дядо ми – нормалните хора оставят в наследство някоя къща, кола, най-много трактор,  той обаче не беше от тях. Реши да ми остави нефизическо наследство , като под „нефизическо“ нямам предвид  дигитализирана сума с фиктивен адрес – някоя швейцарска банка… Неговият план беше далеч по-ефирен.

Дядо си беше хахав, но в хубавия смисъл – обичаше да ходи насам-натам и винаги премълчаваше или увърташе къде е бил, щом някой се осмелеше да наруши „личното му право за евакуация“ , както ми каза, че го нарича. И постоянно ми подаряваше разни неща – не, не вафлички, дъвки и хамстери, а истински неща – от онези, дето не знаеш за какво са ти, само знаеш, че ще ти се наложи да си измислиш. Носеше ми разни интересни камъчета, стари оръфани снимки (намерени в близост я до някоя локва, я до наскоро минал тир), картонени кутии, консерви с прясно-изтекъл срок, корабчета от вестници, парчета от глинени гърнета, ауспух, клонки трънка, пера, сушени крака на мишелов и др. Не, дядо не беше вещица. Просто виждаше парченцата. За него всичко беше парченце от нещо голямо, от нещо специално и най-вече – неслучайно. Личната му мисия бе да открие сюжета – рибарската мрежа, в  която всички тези рибки (откровено боклуци, все пак реките в наше време са контейнери за отпадъци) са вплетени и се намират в определена релативност. Та, значи, събираш ги всичките (използвайки великия си сензор, чрез който само ти виждаш корелацията между тях) и ги подреждаш някакси в една координатна система, така че да се появи онова, дето го наричаме „логика“ (логиката е като нещата – не знаеш за какво ти е, но ще ти се наложи да си я измислиш). Дядо беше мъдър човек, знаеше, че няма смисъл да кроим планове или пък да се ядосваме, когато те не се осъществяват – той вярваше само в ентропията и умееше да вижда нейната красота – и всеки път щом нещо се „объркаше“ (например когато баща ми разлееше чая си върху току що пристигналия вестник; или баба сложеше на манджата захар вместо сол), той просто се усмихваше на причудливите форми, които един план можеше непредумишлено да приеме – лекотата на видоизменяне на материята, от която реалността бе направена. „Във всяка черна дупка има зрънце светлина – видима не с очите, а с душата“ – обичаше да казва.

Та, да се върнем на наследството, което, както можете да се досетите, беше цялата камара от веществени доказателства, които аз – детектив Хоросан Диаспораджиев – трябваше внимателно да изследвам и обединя в едно общо престъпление, ако може преди да се гътна и да трябва да предам архива на несъществуващия си все още внук.

Крушката беше ключова част от цялата работа. Вече бях напът да открия общото между „пробата“ от водорасли и окъсаната страница от чертеж (наречен от дядо „чертежът на Гекхима“, по името на исландския застраховател, любител на ашваганда, който застраховал фабриката за джапанки, направени от таралежи в Руанда) на бъдеща фабрика за обувки: бъдеща печатница: бъдещ музей за антикварно изкуство; но тъкмо тогава крушката угасна.

  • И така, как мислиш, Мак? Дали наистина, инженер-техникът на печатницата, пардон, завода за обувки, е ходил на екскурзия в близост до Огюстрийското плато, откъдето е домъкнал залепеното за джапанката му водорасло, което после се е залепило за домашната изтривалка, а после за новите му официални обувки, за които все още нищо не е било залепено и водораслото само това е и чакало?
  • Звучи правдоподобно, я дай да го видя това водорасло.
  • Добре, ей сега. Ами май няма да стане…
  • Как тъй?
  • Ами последно помня , че беше на бюрото и после… после крушката изгасна. А, чакай т‘ва к‘во е?
  • Кое?
  • Тука има някаква бележка.. „Ако си искаш водораслото, ела на покрива на любимата сграда, с любимия комин на любимия градски коминочистач“
  • Нищо не разбрах!
  • Аз разбрах… Тоя коминочистач вечно ми досажда, всеки път като ме види, повтаря как дядо ми му заръчал да ми покаже нещо, дето можело да се стигне до него само през комина…И ме гледа с едни такива напушени очи.. така де, не е лесно да си коминочистач, разбирам, ама чак да тръгна да се пъхам в комина да търся специални тухли… имам си достатъчно работа и неработа.
  • И какво, отиваме ли?
  • Ти не, аз да – не мога да продължа без тъпото водорасло – дядо казваше, че всяко парченце си има своето значение, ама никога нищо за никакъв комин не ми е споменавал…
  • Ами, успех тогава.

 

Виждах озадачението в приятно-опулените очи на Мак, но трябваше да тръгна.

Когато стигнах, отгоре на покрива нямаше никого. Затова директно отидох да погледна вътре във въпросния комин. Пак нищо.

 

-Ееехооо?

– Не викай толкова силно! Има акустика!

– Ама, къде си, Рьоншалц, въобще не те виждам!

– Добро утро, в комините е тъмно, а в Рая няма кучета!

– Ама аз наистина не те виждам и съм с фенер при това! Къде ми е водораслото, казвай и да си ходя, че важна неработа ме чака!! Чу ли ме, драги Рьоншалц?!

– Ами скачай де, ако мислиш че ще вися на границата цял ден да те чакам, лъжеш се – идвай най-после.

– Ама каква граница?

– Ще те водя на едно място. И не, не е планетата на водораслите…

– Добре де, добре, ида!

 

Дядо обичаше приключенията, само да не бях се осмелил да си помисля, че е лъгал като веднъж каза на баба, че е ходил да види едни галиметски щрауси, които ядяли корен от мака и правели задно салто на всеки пет минути.

 

Ей ги щраусите, големи, живи и премятащи се на всеки пет минути.. Отстрани на тях – едно голямо корито с октоподи, ръфащи био краставици. Зад октоподите – розови патенца с прекалееено развити крилца и с нещо като рогчета върху пухените главички. Всичко това на една огромна поляна, изпъстрена с метличини, амарилиси и джендър-гномчета.

  • Тука нещо не е наред, опушили сме се здравата – казвам на Рьоншалц.
  • Наред си е, нали знаеш как веднъж бях болен и Фирендз – коминочистачът от съседния град дойде да ме замести; завъртя се за няколко часа, а после изчезна и всички помислиха, че е зарязал моите комини и се е върнал при своите.
  • Помня, да, доста псувни отнесе…
  • Е да, ама не си ги беше заслужил – оказа се, че е открил портала и трайно се е нанесъл тук, защото решил да смени занаята – сега лакира ноктите на кралските пингвини. Всъщност, като се замисля, да, заслужил си е псувните, и от двата града – така без предизвестие да си тръгне.. тц-тц..
  • Ама какъв е този портал, к‘ви са тия щрауси и …. И къде ми е водораслото, бе?
  • Спокойно, цялата работа е в това, че всяко парченце има две същности – да речем твоето водорасло – при теб, в нашата си реалност, то се явява нормално, зелено, позагнило водорасло, а тук то е лепкава розова слуз, която мирише на дъвка и мазе. Дядо ти знаеше това..
  • Кое, че водораслите имат по цели две гадни същности ли?
  • Не, знаеше, че нещата не са просто онова, което изглеждат, знаеше, че отключването на тяхното материално явяване зависи от тяхната ситуираност – от характеристиките на реалността, в която се намират. Виждаше също така, как тази реалност е една огромна маса от взаимносвързани неща, които се взаимоопределят – както на микрониво всяка частица си има спин, но той не е независим от този на другите частици, а напротив. Преминавайки през портала, всичко променя своя спин и придобива другата си материална субстанциалност.
  • А ние?
  • Камъкът, който носиш на врата си – онзи, който аз нося в обувката си, а коминочистачът от съседния град – в зъба си (не питай как) – вибрира с такава честота, че частиците не могат да променят спина си.. Дядо ти така и не ми каза как е разбрал за тази закономерност…По-важното в случая е, че каквото и ти се случи, колкото и противно да е (например безподобна пясъчна буря, придружена от минимум 3 567 348 стоножки и поне два крякащи гларуса), ти не забравяй , че то вътре в себе си то крие и поне една друга същност (хубава, например като тази красива поляна тук или поне като липсата на гореопоменатата буря). Това е урокът, който дядо ти ме помоли да ти предам или по-скоро да довърша.
  • Аха, това вече по́ го бива за наследство. И все пак, каза ли дали след като ми го предадеш ще трябва да продължа с тенекиите и водораслите, или..?
  • Каза само, че твоят път трябва да зависи само от твоята собствена логика.
  • Ами, чудесно. Да вървим да поразгледаме наоколо, че имам логика да си измислям..А! Виж! Това лилавеещото там …которог ли е?!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s